Аз не съм това, което вие мислите за мен. Аз съм това, което аз мисля за вас.

Сега си представете, че вие сте блузата, а човекът отсреща - полата.
Според това, което изпъква в човека срещу вас, познайте своя "цвят".

Разбира се, горните редове са малко, а може би и много пресилени. Никой от нас не е само "черен" или само "розов". Всички сме многоцветни, шарени...
Но е факт, че това, с което се свързвате в другия, особено посредством силна емоция, отразява една от частите на самите вас.

История 1:

В градски рейс се качва клошар. Облечен е в стара шапка с широки полета, надупчено палто, в ръцете си държи бастун, по който са закачени камбанки и чанове. Рошав, мръсен, миришещ, с безумен поглед... Качва се и започва да вика: "Клошари гадни мръсни! Всички сте луди! Ей ти, бабо Яга!...."

Кой е мръсният и гадният? Кой прилича на страховито приказно същество? Най-малко някой от пътниците в рейса... Но нашият герой "вижда" мръсното и гадното точно у тях.

История 2:

Мъжът: Как се чувстваш след снощния филм? Нямаш ли усещане за загубено време?
Жената: О, не! Напротив! Даже тази сутрин отново прегледах някои сцени... Онази, например, където... (описва един от ключовите диалози във филма)
Мъжът: Хммм... Изобщо нямам спомен за тази сцена...
Жената: Хммм... (превърта мислено: "Нямаш ли усещане за загубено време?")

Какво в жената е провокирало мъжа да зададе въпроса си, можем само да гадаем. Но е очевидно, че през половинката си той се е опитал да се свърже със самия себе си, със своето собствено усещане за загубено време.

Напълнялата приятелка ви намира напълняла. Пазещата диета е възмутена, че не пазите диета. Вечно намръщеният баща се кара на детето, задето се е намръщило. Преиграващата колежка намира "някои" за твърде театрални. Завиждащият е сигурен, че всички му завиждат. Инфантилният вика - "Поживей малко! Порасни!". Мъжът, който се заглежда по други жени, безумно ревнува жена си.

Описаните явления са много нормални. И (дали ще ви изненадам?) всички правим така! Защото така сме създадени, да се свързваме с другите посредством общото помежду ни, било то и "негативно", и несъзнавано, и... въображаемо общо. Търсим образа си навсякъде. Използваме света като стая с множество огледала.

Въпросът е как ли използваме това, което виждаме или "виждаме"?

Когато видите в огледалото, че сте рошави, дали се сещате да извадите гребена, за да си поправите прическата или... сочите огледалото с думи "ох, че си рошаво!"? Разбира се, че си вадите гребена!
А дали правите същото, когато видите нещо дразнещо у друг човек? Дали първо се обръщате към себе си? Или по-скоро се обръщате към другия със забележка, съвет, коментар, препоръка? Или пък, ако дразнещото е твърде докосващо, направо го нападате, рушите, стъпквате?

"Всичко, което ни дразни у околните, всъщност ни води към самоопознаване."
Карл Густав Юнг

Какво ще кажете, преди да търсите "грешка" у другия, добре да си помислите:

Кое от вас самите се отразява в него?

Коя от вашите собствени страни се свързва с въпросната "грешка"?

Вероятно, след като честно потърсите отговори на тези си въпроси, предписанията, които са ви напирали да му дадете, ще спрат от само себе си, преди да се излеят от вашата уста. Вероятно ще осъзнаете, че това, което сте видели у другия, всъщност се явява това, което избягвате (се страхувате) да видите у самия себе си, а предписанията, които ви се е искало да му дадете, най-ценна работа всъщност биха свършили най-вече за самите вас.

Случайно попаднах на това заглавие:
"Какво е сродна душа? Защо се заблуждаваме понякога, че сме я срещнали, а всъщност не сме?"

Как мислите, какво е? И защо се заблуждаваме?

Нерядко този, когото приемате за "сродната душа", се явява същото огледало. Онова огледало, което отразява вас - красивите, добрите, изпълнените със смисъл и всички онези качества, които са ви ценни и които ви е приятно да срещате у другите.

Дали хората притежават онези качества, които виждаме у тях?
Отговорът може да бъде Да, а може да бъде и Не.

"Не вини хората, че са те разочаровали. Вини себе си за големите си очаквания от тях!"
Хорхе Букай

Не съм сигурна за "вини" (това е отделна тема), но при всички случаи си струва именно разочарованите да се замислите за това кои от своите части сте очаквали да съзрете у обекта на симпатията си?
Очаквали ли сте, че човекът ще отговаря на вашите собствени представи, онези прекрасни идеализирани представи, които вие самите сте създали във вашите глави?
И сега изведнъж разкривате, че той не съответства на създадения от вас образ, не се вписва във вашия шаблон.

"Всеки път, когато видим едно лице разпознаваме в него собствените си идеи. Тази мисъл съдържа ключ за разбирането на много претърпели провал взаимотношения."
Ървин Ялом

А какво, ако се обърнете към човека без очаквания, без предположения, без преднамереност, по този начин давайки му шанс да бъде самият себе си?

Без да се опитвате да го вкарвате в измисления от вас калъп, ще освободите и себе си от разочарованието от неуспешния опит да вмъкнете другия отсреща в предварително излятата форма.

Имайки предвид, че за човека е свойствено да се променя и да играе в продължение на времето с различните си страни, подобно на многогранен кристал, има смисъл при всяка нова среща да подхождате към него, както шивач би подходил към клиента си - всеки път да му взимате мярка наново, без да очаквате той да съответства на старата такава. А за това е нужно да можете да насочвате интереса си именно към този отсреща, а не към своите вътрешни образи и затвърдени представи за същия.

Да сте наясно с границите - докъде сте вие, а къде започва другият.
Да търсите в човека НЕГО си, а не себе си.
Да виждате богатството на шарките на "полата" , без да се заслепявате от гледката на собствения си цвят в същата тази пола (връщайки се към метафората от началото).

В заключение...
Тази статия е това, което Аз мисля за вас.
А какво мислите вие?

Ирина Янчева-Карагяур е консултант по позитивна психотерапия

Вижте повече за нея и още нейни статии.

Вижте още: ВИНА ИЛИ ОТГОВОРНОСТ? ВИЕ ИЗБИРАТЕ СВОЯ СЦЕНАРИЙ

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.