Не се страхувайте от мерзостта!

Не се стряскайте!
Говорим за някои части от нашето тяло. Мръсните, "гадните", "лошите" части. Наши си собствени и неразделни от нас.

Части, за които сме разбрали още като малки. Признали сме ги и сме се научили да ги контролираме: да се изхождаме на определено място, да си мием ръцете и тялото, да спазваме устната хигиена, да подстригваме ноктите и така нататък...

Навреме и успешно (кой повече, кой по-малко) сме се справили с първите си стъпки да се впишем в социума. Разбрали сме кое е добре, кое е лошо. Взели сме под контрол естествените си телесни процеси, определили сме кои са каналите за отпадъци и по този начин успяваме да поддържаме тялото си в една приятна за нас и приемлива за обществото форма.

На никого от нас и през ум не му минава да казва: моите ръце никога не се цапат, ноктите ми не растат, изхождам се с рози, дрехите ми никога не се нуждаят от смяна, устата – от четка за зъби, и подобни...

Обаче...
Непрекъснато чуваме: аз никога не лъжа, аз никога не завиждам, никога не пожелавам зло, не проявявам корист, не съм злопаметен... Да не продължавам.
Какво става с нас на едно друго ниво? Психическото?
Доколко е вярно това "аз никога..."? И доколко е възможно?
Отговорът е – нито е вярно, нито е възможно!
"Лошотиите" на душевния ни свят се явяват същите неразделни части от нашата психика, както и гореизброените "лоши" части на нашето тяло. Да кажеш "никога не пожелавам зло" е подобно на "никога не огладнявам" или "никога не се изхождам".

Какво би станало, ако не си признавахме телесните си функции и съответно не ги контролирахме? Представете си едно малко бебе с пълен памперс, сърбяща неизмита кожа, пищящо до посинение от глад, с мръсотия под ноктите... Ето кой не умее да разпознава и да контролира естествените си процеси, защото е малък, невръстен, незнаещ, безпомощен.

Същото се случва и с нашата психика. Докато е "непорасла" тя не може да признае "лошите" си части, съответно и да ги вземе под контрол. Логично, тя не може и да се поддържа във формата, която би й носила лична хармония и едновременно би се вписвала в обществото.

Както едно изцапано мъниче неволно ще зацапа нещо около себе си, така и едно поддало се на непризнатата "лошотия" възрастно човешко същество ще цапа другите наоколо.

Как ще се изразява това? С едно изключително разпространено явление - проекция. Психичната защита, която Нанси Мак Уилиямс със две думи определя като "да приемаме своето за чуждо".

Първото, което ни прави впечатление в другия е някаква наша си част. Първото, което ни дразни в него, е нещо, което не признаваме в себе си. Петното от нашите "мръсни ръце". Ако си признаем, че ръцете са ни мръсни, ще ги измием или поне ще пазим другия от нашите докосвания. Но след като си затваряме очите за този факт, нищо не ни възпира да потупаме с мръсната длан човека отсреща и ... Хоп! Каква гадост! Каква лоша хигиена у този срещу мен! Но не и моята! Защото аз със сигурност не съм лош! Защото да си лош е лошо!

Не обичам да претеглям нещата откъм "Добро" и "Лошо". Такова етикетиране тласка човек да се самозалъгва относно притежанието на социално желателните "добрини" и да изтласква от съзнанието неугодните "злини". Но ето какво ще кажа... Нещо, което наистина е пагубно и деструктивно, е не да сме "лоши", а да не си даваме сметка за тези свои части, които се определят от обществото като негативни, нежелателни, неприемливи (тоест, лоши), и съответно, отричайки ги, да се самолишаваме от възможността да ги овладяваме, канализираме, да им намираме подходящо място в психичното си пространство, да прилагаме адекватен инструментариум за тяхното преобразуване и окултуряване. Разрушителното за нас самите е да не се признаваме и да не се приемаме цялостно, с всичките ни и всякаквите ни страни, ъгли, външни обвивки и дълбоко спотаени скривалища.

"Предупреден, значи въоръжен". Докато пък с етикетирането на свойствата – като добри или лоши, неволно избираме да не бъдем предупредени.

Да вземем за пример една конкретна "лошотия".

"Българите сме много завистлив народ!" – чувам го на всяка крачка.
Иде ми да добавя, че няма независтлив народ. Завистта е едно нормално човешко чувство и, бъдете сигурни, се среща навсякъде по света. Това, което бих поставила под въпрос в изказването, е "българите СМЕ". Лесно е да кажеш "сме", сякаш разпределяйки "мръсотията" някъде извън себе си, оставяйки за своята персона някаква незначителна, незабележима част. И е непоносимо да признаеш "аз СЪМ". А всъщност именно второто би имало някакъв смисъл и конструктивност за един търсещ вътрешна хармония човек.

"Завистта, която признаваме у себе си, може да се превърне в сериозен стимул в живота. Непризнатата завист, напротив, се превръща в препятствие... " - В. Хлебова

Разликата е огромна! В единия случай завистта се явява препятствие. Защо ли? Защото е казано "не завиждай" и като послушни овчици се самозалъгваме, че "не завиждаме", а всъщност изтласкваме завистта като някакъв нежелан отпадък, и, вместо да погледнем под собствените си килими, после се чудим: "Какво ли мирише вкъщи? Май нещо гние при комшиите!" И колкото и да се караме с комшиите, и каквото и да им доказваме, колкото и да ги изобличаваме пред другите...
Сещате се.
Просто хабим енергията в ненужната посока, без да имаме резултати и все повече разочаровайки се от своето битие.

В другия случай си признаваме отпадъка и му намираме определено място: било плик, било контейнер за рециклиране, било кош за пране, пералня... И си отдъхваме – по този начин въпросното няма как да попречи съществуването ни, да ни опетни или да ни вмирише живота. Напротив, ще можем да го вземем в ръце, да го огледаме внимателно, да разберем откъде идва и за какви лични липси ни говори. Ще ни насочи към изграждането, запълването на собствените евентуални празноти, но не и към това да сочим с пръст и да държим сметка на ближния.

Не сме лоши, когато завиждаме, мързелуваме, изпитваме гняв, искаме да критикуваме, да клюкарим и т.н. Ние сме просто човеци и нищо човешко не ни е чуждо, както е казал Теренций.
Но сме страдащи, когато се опитваме да нарушаваме своята цялостност; когато отцепваме от себе си и правим чужди частите, които са си наши, въпреки етикетирането им от обществото като "лоши" и неприемливи.

Какво е решението? Да намерим смелостта да разширим фокуса към самите себе си. Да се погледнем позитивно, тоест реално и цялостно, отчитайки фактите на действителността. Да видим и да приемем дадеността си такава, каквато е, независимо от оценката, която й даваме според общоприетите критерии. Да не отричаме негативите, а смело да ги гледаме в очите, да им разбираме функцията и смисъла, сдобивайки се по този начин със силата да преобразуваме, да трансформираме и да се възраждаме. Тогава ще можем да се владеем такива, каквито сме, да градим от своята същност и да се самосъздаваме наново!

И в подкрепа на идеята ще завърша статията с ред цитати:

"Всичко, което ни дразни у околните, всъщност ни води към самопознание."- Карл Густав Юнг

"Повечето конфликти, които имаме със света, произлизат от хора, опитващи се да бъдат "добри", вместо да бъдат самите себе си".- Менис Юсри.

"Няма нищо тайно, което да не е станало явно". - Ф. М. Достоевски

"Докато не се запознаем с нашите свойства, ние се намираме в тяхната власт. Но в момента, в който разберем с какво всъщност си имаме работа, тоест осъзнаем нашите способности, властта преминава към нас." - Ъ. Ялом

"Глупак, който осъзнава, че е глупак, вече не е глупак." - Ф. М. Достоевски

"Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен." - К. Юнг

"Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение." - З. Фройд

Ирина Янчева-Карагяур е консултант по позитивна психотерапия

Вижте повече за нея и още нейни статии.

 Вижте още: ВИНА ИЛИ ОТГОВОРНОСТ? ВИЕ ИЗБИРАТЕ СВОЯ СЦЕНАРИЙ

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.