Gnezdoto.net
Приказка за Любовта

Приказка за Любовта

"Сбогуванията са само за тези, които обичат с очите си, защото за тези, които обичат със сърце и душа, няма такова нещо като раздяла."
Руми

Представете си Любовта като невидимо енергийно прелестно създание, подобно на ангел, което двама души съвместно сътворяват, сливайки енергиите си. Тя е като тяхно дете, прекрасно и уникално, но нуждаещо се от много внимание и грижи. То е невидимо, в известен смисъл безсмъртно и може да прави чудеса. Но е много деликатно и ранимо.

В началото след раждането си, това необикновено дете получава много грижи от родителите си и естествено им се отблагодарява, като ги кара да се чувстват невероятно щастливи.

Постепенно обаче родителите, заети с ежедневните си проблеми и обзети от страхове, спират да му се радват, намират време само да го критикуват и назидават.

Неговото развитие не се подчинява на техния контрол, което никак не им харесва. Като всяко порастващо дете ги поставя пред изпитания, които родителите приемат прекалено драматично.

И като всяко дете ги учи всеки ден на мъдрост, сила и още безброй неща.

Но малко от тези щастливи създатели успяват да разберат уроците и да се грижат добре за своето ценно творение. Повечето хора не успяват да се справят не защото не искат, а защото не знаят как...

И понеже необикновеното дете е невидимо, с времето родителите все повече забравят за него, не му отделят време и внимание, дори забравят да го хранят.

То отслабва, спира да говори, спира да се смее. Накрая решава да избяга, като остави все пак част от себе си в душите и на двамата.

По някое време родителите откриват, че отдавна не са усещали присъствието на невидимото си дете и почват да го търсят. Ядосани, обидени и тъжни, все повече се обвиняват помежду си, че детето е изчезнало. Накрая често се разделят и не искат да си спомнят вече за невидимото дете. Дори полагат огромни усилия да го забравят напълно.

Понякога то се опитва да се върне и чука по заключените врати на душите им, но в повечето случаи се правят, че не го чуват, защото се страхуват, че ще им създаде само неприятности. И така то продължава да скита самичко по света. От време на време се връща в сънищата им, за да им напомни, че все още съществува...

Понякога родителите не се разделят, продължават да живеят заедно, страдайки за изгубеното си дете. Но не предприемат нищо, за да си го върнат. Дори не допускат, че това е възможно. Виждат, че на повечето хора около тях невидимите деца също са избягали и се успокояват, примиряват се, приемат го за нормално. Някак си „нормалното" дори да ни прави нещастни, ни се струва приемливо.

И все пак има и такива хора, които не са изгубили невидимото си дете. Малко са, но ги има.

Какво ги отличава от останалите?
Те просто много са искали да „видят" невидимото си дете. И са успели. Защото когато много искаме нещо и не се отказваме, то се случва.

Стела Даскалова - "Какво се случва с любовта"

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki