Приказка за момичето на име Призрачка
- категория: Вдъхновение
Имало едно време момиче на име Призрачка. Призрачка се чувствала много малка, въпреки че отдавна била пораснала. Почти незабележима, тя тихичко стъпвала, тихичко говорела, тихичко правела каквото и да е. Призрачка била много плаха, не смеела да пробва нищо ново, защото била убедена, че в нищо не я бива. Страх я било да не сбърка, страх я било да задава въпроси, да не изглежда глупава в очите на другите.
Така Призрачка живеела в познатото. Намерила си сигурна работа. Там, когато някой искал нещо от нея, Призрачка не можела да каже НЕ и винаги изпълнявала, дори когато не го искала, само се усмихвала. А когато някой споделял мнение за нещо, винаги се съгласявала, не смеела да си каже, че мисли по друг начин, така на никой да не пречи, с никой да не се скара.
Вечер стояла вкъщи сама и пускала една стара, прашасала, грамофонна плоча. Плочата била записана когато Призрачка била наистина малко дете и се въртяла всеки ден вкъщи. Два гласа се чували от там, единият повтарял:
„Внимавай какво правиш бе дете! Виж се какво направи! Срам ме е от теб, как може да си толкова глупава, за нищо не ставаш! Махай се! Само ми пречиш! Ти не можеш да рисуваш!
Виж се на какво приличаш/как изглеждаш! ТРЯБВА ДА си такава и такава...
Другият глас се включвал: „Внимавай, там е опасно, страшно, ще се нараниш,ще те излъжат!
Не говори, да не се изложиш, гледай другите какво правят! Важен е крайният резултат! Трябва да си най-добрата!
Ще ме слушаш... ТРЯБВА ДА ПРАВИШ това и онова..."
Така Призрачка израснала с тези два гласа. Гласове, които изграждали стени около сърцето ѝ и страхове в душата ѝ. Гласове, които с годините я смалявали, вместо да ѝ помогнат да израсне.
Болка, обиди я блокирали, но тя се усмихвала на хората, защото я било срам да признае, че понякога ѝ се плаче, че нещо има, което я тревожи, че може да има и лоши дни. Срамувала се от себе си, от страховете си, от силните си чувства, затова винаги когато я срещали на улицата и я питали „Как си", отговаряла автоматично „Добре" без да се замисли.
Така дните си минавали и Призрачка се смалявала все повече и повече отвътре, ала никой не подозирал колко тежко било в душата ѝ, колко несигурна се чувствала тя.
Една нощ, докато плачела сама в леглото си, на прозореца се появила старица.
„Защо плачеш дете мое?"
Призрачка се изненадала от появата, но могла само да отвърне:
„Какво дете, та аз съм на 35 години вече?"
Старицата се усмихнала и отвърнала:
„Да, ти си пораснала жена, но в теб е скрито едно малко дете, и то иска нещо да ти каже със сълзите си, ала ти заглушаваш гласа му, всеки ден като затваряш сърцето си и слагаш призрачното наметало на лицето си."
Призрачка се засрамила и навела глава. Старицата продължила:
„Тук съм да ти помогна. Вземи тази кукла, тя е вълшебна. Тя ще бъде символът на твоето вътрешно дете. Всяка нощ я дръж близко до сърцето си и ѝ кажи следното: Обичам те, такава каквато винаги си била; говори ѝ за това какво виждаш в нея, какви качества носи тя, когато е била малка. Къде я виждаш, какво обича да прави, поговори си с нея за мечтите ѝ. Позволи ѝ да ги изживее.
Призрачка се засмяла: „Хората ще ме помислят за луда, къде се е чуло и видяло някой да си говори сам така на себе си?"
Старицата само се усмихнала и прошепнала:
„Не, Призрачка, хората са луди, че живеят всеки ден с онази стара грамофонна плоча в главата си, отдалечавайки се от себе си. Днес искам да те поканя на едно малко пътуване. Пътуване към твоето вътрешно дете, към онази, която си била, преди да ти кажат коя трябва да бъдеш. Към онази същност, с която се раждаме всички.
Искаш ли да чуеш една нова плоча? Да чуеш истинската песен, тази която идва от сърцето ти, от твоя собствен глас...Уверявам те няма да е лесно. Ще срещнеш в очи нараненото дете. Ще се докоснеш до болката и вероятно до гнева ѝ. И само когато си готова да я чуеш и подкрепиш, само тогава ще можеш да пораснеш.
От любов към нея позволи си днес да бъдеш голяма. Да си припомниш, че можеш да бъдеш творец. Да бъдеш свободна.
Призрачка дълго плакала, било най-трудното нещо да изхвърли призрачния си воал, който ѝ бил толкова удобен преди, но с него изхвърлила и старата си плоча. От този ден тя живее с любов към себе си и към онова малко дете, което всяка секунда ѝ напомня за ценността, която носи на този свят.
А на теб скъпи читателю изпращам покана, да се заслушаш днес в своята плоча.
Автор: Марта Демирева
Марта Демирева можете да намерите във Фейсбук
