Всеки ли заслужава втори шанс

Спомних си думите на любимата ми след като бяхме правили страхотен секс: „Знаеш ли, Александър, с теб всеки ден се раждам и всеки ден умирам и то по няколко пъти. Какво става с нас? Каква е тази откачена връзка, която имаме?". За съжаление същото чувствах и аз. В един момент исках да е убия. Не можех да е понасям, а в следващия дори дишането ми беше трудно, ако не беше до мен. Не можех да си позволя да я изгубя. Тя беше моето гориво. А тъкмо започнах да си стъпвам на краката и да живея пълноценно. Бих могъл да кажа, че бях истински щастлив. Всичко ме караше да се усмихвам. Дори няколко пъти се хващах как си тананикам песнички и докато вървях по улиците правех по някоя танцувална стъпка. Не се бях чувствал така от детството си. Бях безгрижен и усмихнат. Не че нямах грижи и задължения, просто всичко ми се струваше толкова лесно. Разбира се, че ще бъде така, та цялото ми тяло крещеше „влюбен съм до полуда".

Защо ставаме толкова тънкообидни, когато сме влюбени. И то само от един човек, от човека, който ни кара да летим. Ставаме постоянни съдници и изискващи.

Мда, всичко това ми мина през главата докато си пиех кафето, а чувството не само, че не затихваше, ами ставаше самата истина – имах проблем и то голям с любимата. А бяхме едва от два месеца заедно.
Усещах, че днес щеше да има развръзка в отношенията ми със Силвана. Знаех го и бях убеден в това. Затова се въоръжих с търпение и сила за тежък разговор. И знаех, че това е необходимо.

Не спирах да мисля за нея, а беше минал едва час след събуждането ми и напрежението растеше. Написах й есемес, с който и пожелах приятен и усмихнат ден. Но това не ми беше достатъчно, исках да я чуя. Набрах телефона й, а сърцето ми започна да тупти неистово силно и бързо, адреналинът в тялото ми се покачи до небесата. Второ, трето, четвърто позвъняване... не вдига. „Сигурно е на среща, по работа", си казах и леко се поуспокоих. Не, не беше това. Аз исках да я чуя, да усетя гласа й. Така щях да разбера дали всичко е наред. И думите „прегръщам те и те целувам" - това исках да чуя, или „обичам" или „липсваш ми".

Не се бяхме виждали от три дни. От рождения й ден, когато нещо се случи. Бях доста арогантен и груб с нея заради бруталното й отношение към мен и леките обиди, които без да иска ми нанасяше като ми казваше, че съм едва ли не неудачник, защото не печеля хиляди със своите възможности и знания. Беше се натрупало напрежение от бурната ни връзка. От изпепеляващата ни любов, която ни завладя още от самото начало.

Започнах да се паникьосвам. Знаех, че съм си позволил повече, отколкото тя може да понесе. Тя беше нежно и ранимо създание. Прекрасно, но прекалено крехко и се беше отворила пред мен и аз можех лесно да проникна през стените, които беше поставила между нея и света. Това беше нейният начин да се предпазва и самосъхранява. Да, бях разчупил комфортната й зона и се бях наместил удобно там, но усещах, че съм прекалил. Заради собствените си егоистични нужди.

Тя беше уморена. Тя винаги беше недоспала. А аз, изпълнен със сила и енергия от любовта, бясно се бях втурнал да живея сякаш ми оставаха броени дни до края. На нея й дойде в повече. Тя ме предупреждаваше, че иска да избяга от мен, че не може да ме издържа и че иска да си почине. Май това беше моментът, в който тя щеше да се погрижи за себе си. Моментът, в който щеше да каже „стига толкова".
Мина още час. Телефонът не звънеше. Започнах да осъзнавам истината и тя беше грозна. Истината беше, че това беше краят. Знаех го, но не исках да го приема.

Набрах я пак. Не вдига. Тя знаеше всичко това, което и аз. Знаех, че тази връзка е прекалено трудна и взима прекалено много енергия. Но аз я обичах, бях влюбен в нея. Исках да съм с нея, тя беше всичко за мен в този момент от живота ми. Тя ми беше вдъхновение и истинската причина да се събуждам сутрин. Тя ме караше да се чувствам щастлив. Тя беше моята муза. Благодарение на любовта й аз започнах отново да живея истински и щастливо. Дори и на сън се усмихвах. Сутрин ставах и се радвах като малко дете при мисълта, че скоро ще съм в обятията й. Но това беше в миналото.

Изведнъж телефонът звъна – беше тя. Внезапно се отърсих от състоянието, в което бях изпаднал. Знаех, че предстоящият разговор ще ми разкрие всичко, което исках да знам. Думите й бяха силни и категорични. Знаех кога говори така - когато искаше да ме вразуми за нещо или да каже нещо важно. „Александър искам да прекратим тази връзка. Не мога повече така, не искам повече да те виждам. Ти си..." тя продължи да говори, но аз вече не чувах. В този момент краката ми се подкосиха и аз буквално паднах на стола. Сякаш всичко хубаво и свято в живота ми се изпари за секунда. Защо човекът, които най-много ти дава, най-много ще иска да те нарани? Защо...?

Не можех да приема такова развитие. Не можех да си позволя да я загубя. Та това беше една детска и толкова чиста любов. Любов, която ме караше да постигам всичко с лекота. Любов, която ме караше да летя. Не, не можех да си позволя да загубя и нея. Но ето, че се случваше...

И преди се бяхме карали и разделяли, но всичко си идваше на мястото само след 2-3 дни. Този път усещах, че това няма да е така. Или просто вече се бях изморил от тези раздели и, О, Боже, тези буквално умопомрачителни мисли и чувства , които човек изпитва, когато се разделя с някого. Не, не искам пак да ги изпитвам. „Моля те, Силвана, прости ми!", крещеше сърцето ми, „..прости ми, каквото и да съм ти причинил, аз искам просто да те обичам, не искам нищо друго от теб."

Тя не искаше да ме види, не искаше да ме чуе, не искаше нищо. Но все пак се чувахме по телефона следващите десетина дни. И всичко сякаш беше наред, но за мен не беше. Тя се чувстваше добре. Усещах го по тона й, по начина, по който говореше. Беше спокойна и силна. Беше си починала. Беше пак готова да се втурне в нашата връзка, но ме отбягваше. Отбягваше да се видим на живо и да прекараме време заедно. Дали щяхме да спортуваме, дали щяхме просто да пием кафе или само да се разходим из парка. Тя знаеше, че може да се огъне под чара ми и невинната ми детска усмивка и небесно сините ми очи. О, тя знаеше, че щеше да се огъне и пак да се впусне в това така невероятно приключение любов.

Но не е ли това смисълът в живота – да обичаш неистово. Да си готов да дадеш живота си за любимия. Да е първият човек, с когото искаш да споделиш радостите и несгодите. Да ти е и любовник и най-добър приятел. Да е всичко за теб. И изгрева и залеза, и слънцето и луната. Да, това беше за мен Силвана, та тя беше всичко и всичко това вече го нямаше, а тъкмо бях започнал да я опознавам и вече се научих как да е предпазвам от себе си и силните ми емоции. Тъкмо се бях научил как да я обичам. Тъкмо бях започнал да чертая планове и да мечтая заедно с нея. „О, Силвана, дай ми втори шанс, дай ми втори шанс да ти покажа, че мога да те обичам. Да ти покажа, че мога да те обичам без да те наранявам. Че искам да се грижа за теб и да ти давам само и единствено приятни емоции, които да те карат да летиш. Искам да съм човекът, който бях – да ме виждаш навсякъде във всичко, и когато се сетиш за мен да се усмихваш. Дори да си много уморена или да си наранена, само мисълта за мен да те кара да забравиш всичко и да грейнеш отново".

Слънчице, Силвана, дай ми втори шанс!

Всеки заслужава втори шанс, дори и трети. Всеки човек се променя непрекъснато. Самият факт, че иска да се промени, за да поправи нещата с любимия са достатъчни. Малко хора биха си позволили и променили целия си начин на живот заради друг човек. И всеки, който го направи, е велик човек, защото е поискал да положи усилия за нещо толкова прекрасно като любовта.

Вижте повече за Александър Проданов и още статии от него

Вижте още: ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.