Gnezdoto.net
Какво би направил, ако можешe да пренапишеш миналото и да си върнеш живота обратно снимка: © Depositphotos

Какво би направил, ако можешe да пренапишеш миналото и да си върнеш живота обратно

Представете си, че след смъртта си, попадайки в отвъдното, получавате шанс да се върнете към живота и да изживеете още 33 години! Чудесна възможност, нали? Само че има едно условие – трябва да поправите своя фатална грешка. Не ви казват каква е тя, а вие не помните нищо – нито за себе си, нито за живота си.

Алексей, героят от романа "Фантомна болка", получава този шанс и приема предизвикателството. Но за да поправи миналото, той трябва да се превъплъти последователно в трима души и да избере живота на един от тях за следващите 33 години. Трима души, загинали едновременно от ръката на убиец.

„Ти си умрял, по-точно си убит. Но ти не си единствената жертва. По същото време са убити още няколко души. Ти не помниш, разбира се, кой от всички си бил – иначе играта нямаше да има смисъл...
Давам ти шанс. Онзи втори шанс, за който всички вие така отчаяно се молите. Ти ще живееш по девет дни като всеки един от тримата убити. Постарай се да ги разбереш и да ги обикнеш. Или пък да ги намразиш... каквото се получи. После ще се върнеш тук и ще направиш своя избор – ще посочиш в чий образ искаш да продължиш да живееш.“

С изтрити за земното си минало спомени, Алексей изживява последните девет дни на всеки от тримата убити. Той не знае защо трябва да се превъплъти точно в тези хора, защо са загинали, кой ги е убил, нито дали е един от тях. Но когато влиза в кожата им, по някакъв начин те му стават близки, в тях той открива нови и непознати емоции, потапя се в техните съдби, съпреживява болките им и се опитва да разреши техните дилеми.

Но къде в тази заплетена история е неговата собствена грешка? Как да я поправи? Какво би могъл да промени за девет дни? И как да реши на кого да даде шанс да живее още 33 години? Изборът е труден, а отговорността – колосално тежка.

"Играта“ се оказва сложна и пълна с изкушения и екзистенциални въпроси. Алексей не знае къде е попаднал – в Ада или в Рая. Не знае кой е този, който ръководи „играта“. И защо точно той е получил шанса да продължи да живее.

Всъщност кой знае какво ни очаква след смъртта? Дали наистина се озоваваме в Ада или в Рая? Изправяме ли се пред някого, за да отговаряме за земния си живот? А може би адът и раят са в самите нас, през целия ни живот. Може би по-важното е как живеем днес, тук и сега, какви постъпки извършваме, какви решения взимаме и как се отнасяме с човека до нас.

„... извън теб няма нито бог, нито дявол. Ти, както и всичко останало на този свят, си част от една обща система и извън теб съществуват само връзките, които я образуват. Вътре в теб се съдържа всичко – от висотите на рая до дълбините на ада. Ти избираш на какво и на кого да служиш. Толкова е елементарно. А вие сте измислили и бога, и дявола само за да избягате от личната отговорност.“

Ако всеки от нас можеше да изживее макар и няколко дни от живота на човека до себе си, може би светът щеше да изглежда по друг начин...

Тази книга ще ви накара да се замислите над много неща, ще ви помогне да се вгледате в собствените си малки и големи грешки и да преосмислите отношенията си с хората. Ще ви покаже колко лесно е да съдим другите, но колко различно изглежда всичко, когато сме в тяхната кожа, колко близка е нашата болка с чуждата болка... Защото всички сме хора, всички грешим и се борим за своето щастие. И сме свързани по един невидим начин, който прави Вселената цяла и хармонична. А когато нарушим тази хармония, трябва да понесем последствията от своите действия.

Ако шансът, който получава Алексей, ви се струва привлекателен, не чакайте края. Започнете още днес. Можете да промените много. Можете да избегнете фатални грешки. Просто се опитайте да се поставите на мястото на човека до себе си. Макар и за няколко дни. Съдете по-малко. Прощавайте повече. Живейте днес.

Представяме ви известния руски писател Олег Рой с романа „Фантомна болка“. Един философски роман за човешката същност, за доброто и злото и за неуловимата граница между ада и рая в самите нас. За грешките, които правим, и за шанса да започнем отначало. За любовта и прошката. И за отговорността на свободния избор.

Олег Рой разказва една завладяваща история, която ще ви срещне с ярки и интересни герои – всеки със своите мечти и стремежи, победи и загуби, емоции и страсти, всеки водещ своята лична житейска битка за щастие...

Но едно е сигурно – романът Фантомна болка няма да ви позволи да го оставите, докато не стигнете до последната страница.

Приятно четене!

sreden 2 fantomna bolka oleg roi min

sreden 2 fantomna bolka oleg roi min

ВИЖТЕ ФРАГМЕНТИ ОТ КНИГАТА:

Човекът е надарен с ум и с душа, в които бликат кристални извори, цъфтят приказни цветя и пеят вълшебни птици. Всъщност биха могли да бликат, да цъфтят и да пеят. Но той замърсява този чист извор с тонове отпадъци: с ненужни обиди, с гняв, с безсмислени страхове...
А за Вселената е важен всеки човек. Загубата на когото и да било е свързана с болка. Като болката в ампутиран крак. Кракът го няма, но болката, макар и наричана „фантомна“, е напълно реална. По същия начин Вселената страда за всяка погубена душа. Погубена? Или просто изпаднала в летаргия?

.......................

Честно казано, чувствах се като пълен идиот. За срещата с Него бях що-годе подготвен – какво да очакваш след всички тези полети, бели коридори и мистични видения? Само че срещата протичаше някак абсолютно неправилно. В книгите и филмите този момент винаги се представя като нещо уникално. Двете страни изричат възвишени, изпълнени с колосален духовен смисъл фрази. Разговор на ръба на патоса. А аз какво? Стърча по средата на някаква бяла стая – досущ като донаборник пред лекарска комисия...

.......................

– Вече ти съобщих правилата. Сега ще научиш и подробностите – факти, които не помниш или не знаеш. Ти си умрял, по-точно си убит. Но ти не си единствената жертва. По същото време са убити още няколко души. Ти не помниш, разбира се, кой от всички си бил – иначе играта нямаше да има смисъл. Вероятно всеки от убитите би искал да разполага с твоя избор и със сигурност би се радвал, ако бях затворил „приемната“ за уикенда и им бях дал още два дни...
Така. Нещата бяха сериозни. Убити са няколко души... като в холивудски трилър. А аз съм една от жертвите. И сега отново съм на прицел.

.......................

– Ако продължаваш да ме прекъсваш, може да размисля. Слушай сега, давам ти шанс. Онзи втори шанс, за който всички вие така отчаяно се молите. Ти ще живееш по девет дни като всеки един от тримата убити. Постарай се да ги разбереш и да ги обикнеш. Или пък да ги намразиш... каквото се получи. Пос­ле ще се върнеш тук и ще направиш своя избор – ще посочиш в чий образ искаш да продължиш да живееш.

.......................

– Но тогава за какво живее човек? Та нали отива на земята, за да обогати душата си! Събира точки, както му казвате тук, за добрите си постъпки и ги губи за лошите. – Не знам кое ме караше да споря (каква невъобразима глупост: мравка да тръгне срещу булдозер), но ми се струваше, че всеки миг отговорът ще ми просветне.
– Много си забавен. Задаваш въпрос, а после сам си отговаряш. Умен си, значи... За какви точки ми говориш? Тялото е като съд, в който се плиска душата – в един съд, във втори, в трети. Няма никакви точки. Просто... се наслагва нещо като вкус. Като вашия коняк например, който става коняк, когато отлежава в дъбови бъчви. Но въпросът не е в крайния резултат, а в процеса. Щастие, казваш? За какво щастие може да става дума, щом всички вие, или поне повечето от вас, пропилявате времето си или в спомени, или в мечти. А това, което имате тук и сега, не само не го цените, но и изобщо не го забелязвате. С някои редки изключения: или в моменти на възторг (ах, тя каза „да“!), или в мигове на ужас, когато от храстите изскача саблезъб тигър. Когото и да вземеш за пример, през целия му живот няма да се съберат и пет такива момента. Ами през останалото време? Между другото, и ти си същият. Ах, колко пъти си се заричал: „От утре започвам нов живот“. Дори си имаш тетрадка, „Дневник на гения“: първо пишеш вътре, после късаш листовете, за да започнеш начисто. А всъщност е трябвало само да се вгледаш в твоето „тук и сега“, да се превърнеш в наблюдател на самия себе си, да отвориш очи и да прогледнеш... Уморих се да гледам всички тези слепци, които непрекъснато се лутат, но не правят крачка встрани. Да, сигурно е много увлекателно, но непрекъснато се повтаря едно и също: безсмислени страхове, караници за нищо, никому ненужни амбиции... Това ли наричаш щастие?

.......................

До голяма степен и лошото, и доброто са безсмислени категории. Безсмислени по отношение на живота. Чак е смешно колко голямо значение придавате на тези етикети. А всъщност всеки проблем, заради който сте готови да сринете света, не е нищо повече от снежинка, която лети към огъня. Всяка смъртна обида съществува единствено в главата на оскърбения. А това, че непрекъснато подлагате крак на ближния си, е още по-непонятно. Защо го правите? Дори аз не ви разбирам.

........................

– Значи няма нито Рай, нито Ад? Но щом съм умрял, къде съм тогава? – Вече бях напълно объркан.
– Намираш се там, където трябва – отсече Той, но след кратка пауза все пак поясни: – Рай и Ад няма. Това е илюзия, която сами сте си измислили. На всяко същество се дава отделна карма: птицата има небето, но няма къде да лети, рибата има морето, но няма къде да плува, човекът има земята, но няма къде да отиде... И все пак се намират смелчаци, които се решават да направят крачка напред. Да ти кажа, това донякъде ме кара да се примиря със съществуването на човечеството.
– А тази... игра? – попитах предпазливо от страх да не предизвикам отново гнева му. Интонацията му беше ледена. – За какво служи тя, пак ли за да понасяте по-леко съществуването на човечеството?
– А, не, тя е за забавление – подсмихна се Той. – Не можеш да си представиш колко е скучно да знаеш всичко предварително. А в този случай съществува такава прекрасна неопределеност. Разбира се, любопитно ми е дали ще познаеш собственото си тяло, или по-скоро собственото си съзнание, но не това е най-важното, то е само бонус. Чий живот ще избереш – ето това е истински интересно за мен.
– Не може ли поне малко да ми подскажете? – примолих се аз, без да възлагам особени надежди. – Кой съм бил? Прелестна девойка или грохнал старец?

.......................

– Значи все пак вие сте Господ! – възкликнах аз и си помислих, че писанията за „онова, което следва после“ все пак не лъжат.
– Това пък откъде ти хрумна? – възрази Той доста равнодушно. – Аз само цитирах фразата, която използвате с повод и без повод. Но да се върнем на подробностите от нашия план. Както казах, ще поживееш като трима различни души, а после ще трябва да избереш само един. Дори това тяло и този живот да не са твои, ще останеш в тях още 33 години. Другите двама ще загинат от куршума на един непрокопсаник.
– Непрокопсаник ли?

.......................

„Що за глупости сънувах!“ – беше първата мисъл, която проникна в главата ми в момента на пробуждането. Коридори, бяла стая, Глас... назидателна тирада! Като в евтин филм с претенции за дълбок философски смисъл – ненавиждам подобни неща!
Както и да е, човек може да сънува какви ли не щуротии. Ето, събудих се, аз съм си аз, казвам се...

.......................

Майчице! Дъхът ми спря като от удар под лъжичката. Това беше. Имаше две възможни обяснения. Или полудявам (чувам гласове, привиждат ми се странни видения, нуждая се от психиатър), или пък, колкото и невероятно да звучи, тези видения и този Глас са напълно реални. Макар и плашещо със своята мистична неизвестност, второто „или“ ми допадаше повече. Като че ли не ми се влизаше в лудница. Но нека не прибързваме. Да приемем, че всичко е истина: ами да, събудил съм се в чуждо тяло и някой там горе разговаря с мен. Какво толкова?

.......................

Седнах в леглото и погледнах надолу. Младо, стройно тяло. Несъмнено мъжко. Кой знае защо, този факт ме зарадва. Още преди това на подсъзнателно ниво бях сигурен, че така и трябва да бъде, че по никакъв начин не бих могъл да се окажа жена. В края на краищата дори „там горе“, докато беседвах с Гласа, като че ли говорех за себе си в мъжки род. Очевидно Гласът ми беше дал един доста полезен съвет: ако искам да разбера кой съм бил, трябва да се вслушвам в собствените си усещания, чувства и мисли. Искреното облекчение, което изпитах, откривайки, че съм мъж, изглежда, беше една от онези подсъзнателни подсказки.
Така. Вече бих могъл да се огледам наоколо.

.......................

Въпреки че в стаята имаше следи от женско присъствие, всички останали пейзажи и натюрморти свидетелстваха, че се намирам в жилището на млад ерген, който живее сам. А щом мисълта ми пое в тази посока, веднага си „спомних“, че този апартамент е подарък от майка ми (странно, че не можех да си „спомня“ лицето ѝ, но това нямаше значение), иначе трябваше да пътувам прекалено дълго от крайградската ни къща до университета. Пък и нали казват, че „големите момчета трябва да живеят отделно“. Да, наистина бях галеник на съдбата – „златно момче“.

.......................

„Страхотно е, дявол да го вземе!“ – ликувах аз и от възторг подскочих почти до тавана. Бликащото вътре в мен въодушевление беше достатъчно мощно, за да ме изстреля в космическа орбита. Определено имаше от какво да съм доволен. И пари, и външност, и младост, зашеметяваща с изобилието от шансове и възможности. Истинско начало на живота. Старт. И то какъв старт! Очакваха ме толкова много удоволствия, срещи, събития, успехи... и разбира се, поражения! Но когато си на двайсет, дори внезапните провали не са нищо повече от приключение.

.......................

– Майкъл... Ей, Майкъл! – Щом отвори очи, първото, което видя, беше кукленското лице на някаква блондинка с пухкави устни, която му се усмихваше нежно. – Къде ще ме заведеш на закуска? Нали ще ме повозиш с ягуара? Ако искаш, може аз да направя закуската, а? Мааайкъл!
Миша изсумтя, защото си спомни думите: сметката за вчерашния гуляй се плаща на сутринта. Предварително нищо не беше планирал, всичко се случи някак от само себе си.

.......................

– Хайде, влизай – продължи Гласът, – стига си се оглеждал, тук няма какво да видиш, всичко е само илюзия. В този момент лежиш на терасата на „Жълтият чайник“ и умираш от куршум, пронизал сърцето ти преди секунда. Излишно е да те държа в неведение (пък и обстоятелствата около смъртта ти при вас минават за повече или по-малко естествени) – иначе съвсем ще се объркаш. И без това все още не си на себе си. – Той се подсмихна. – Спокойно. След малко ще се съвземеш.

.......................

– Хайде, не се сърди. Дай да обсъдим първото ти превъплъщение. Как ти се стори животът в това тяло? Какво чувстваше?
– Вече направих своя избор! – заявих твърдо. Бях сигурен, че искам да бъда Миша. Може би защото все още не се бях отър­сил от неговата личност – през изминалите девет дни доста се „сближихме“ с него. Или пък заради старата максима, че поз­натото зло е по-малко плашещо от непознатото.
– Нима? – с явна подигравка изрече Гласът.
– Да! – още по-твърдо заявих аз. – Искам да бъда Михаил. Всичко в него ми допада: и тялото, и мислите, и въобще животът му.

.......................

– Ами ако сега се събудя в тялото на бездомен просяк? Или на инвалид?
Гласът остана напълно равнодушен към страховете ми:
– Е... мога да ти обещая, че няма да се окажеш олигофрен. Колкото до останалото... Толкова ли се страхуваш от физическата немощ? Или от финансовата безпомощност? А какво ще кажеш за ината, за силата да се бориш и да преодоляваш трудностите?
– Какво мога да преодолея за девет дни? – усмихнах се аз.
– Повярвай ми, много неща. – Думите му, изречени напълно безстрастно, прозвучаха като обещание.

.........................

– Когато беше златното момче Миша, наистина ли се наслаждаваше на живота? – Стори ми се, че с този въпрос се опита да ми подскаже нещо. Само че не разбирах какво. – По мои наблюдения, през повечето време страдаше от махмурлук. Или от скука. Не знаеш ли, че без зимния студ не можеш да се зарадваш на топлината на пролетта? Между другото, човек може да се наслаждава и на студа.
– Да, ако е мазохист – промърморих аз.
– Нищо подобно. – Гласът звучеше все по-безразлично, сякаш вече му беше омръзнало да се занимава с мен. – Бъди безпристрастен наблюдател и се откажи от илюзията, че преживяванията се делят на приятни и неприятни. Категориите „приятно“ и „неприятно“ съществуват само в твоята глава. А понятията „топло“ и „студено“ са напълно реални. При това едното с нищо не е по-добро от другото. За да растат, цветята имат нужда от топлина. А за да караш ски, трябва да е студено. Хайде, време е да се връщаш в реалния живот.
„Не искам!“, беше последното, което успях да си помисля.

........................

Хората често проплакват: „Защо?!“. И обвиняват небесата, Бог или съдбата, че са ги лишили от нещо, че не са били по-благосклонни, не са им дали шанс, истински шанс... Може би човешката природа е такава – винаги да обвиняваме друг за собствените си неудачи.

........................

Не му се лежеше. Беше му противно да лежи. Искаше да се движи, да прави нещо, да бъде активен. Андрей погледна безполезните си крака и се усмихна горчиво. После се усмихна още веднъж, този път саркастично, сякаш се гледаше отвисоко. „Е, докога ще се търкаляш в това легло като настъпена жаба? И това ми било мъж! Не мислиш ли, че си жалък?“
Това не беше гняв, но определено помагаше. Казват, че най-ефикасният начин да се извадиш сам от състоянието на бездействие, е да се ядосаш на себе си. Оказа се, че самоиронията също помага.

.........................

Той повдигна рамене и каза:
– За живота. За един човек, предал живота си в преследване на успеха, и за тежкия урок, който съдбата му поднася... – гласът на Андрей внезапно пресекна от краткия, но болезнен изблик на спомени, – като му отнема...
Очите ѝ се изпълниха с тревога:
– Моля те, недей! Не бива да се разстройваш... Всичко това е прекалено болезнено.

.......................

На една от снимките до гримираната като фентъзи героиня Настя стоеше момиче, семпло облечено в дънки и обикновена тениска. Сърцето ми трепна – каква красавица! На пръв поглед девойките си приличаха като две капки вода (стига Настя да изтриеше грима от лицето си). Но всъщност Настя беше просто симпатична, а от другата човек не можеше да откъсне очи. Започнах внимателно да изучавам снимката, но така и не успях да разбера кое прави непознатата по-красива: малко по-различната извивка на устните, веждите, разположени малко по-високо, или овалът на лицето, който беше по-правилен. Иначе беше пълно копие на Настя. Същите тесни рамене, високи скули, сиво-зелени очи, изпъстрени най-вероятно със същите златисти точици...

.......................

„Какъв е смисълът?“ е най-глупавият въпрос, който можеш да зададеш. Никой не знае защо идва на този свят. Единственият начин да налучкаш правилния път, е да се вслушваш в интуицията си. И това важи за всичко: за мечти и действия, за избор на професия, за любов, за вяра... Да се вайкаш и да си блъскаш главата защо си се родил такъв, какъвто си, е напълно безсмислено. Безполезно е, а също и вредно. Това е неразумно пилеене на ценни усилия и време. Всъщност има много по-належащи теми за размисъл и изобщо по-належащи занимания. Да действаш – ето кое е най-важното. Само така можеш да разбереш какъв е смисълът. Е, възможно е и нищо да не разбереш. И това се случва понякога. Но най-сигурният начин да не намериш отговор на този въпрос, е да бездействаш и да се тюхкаш: „Защо, какъв е смисълът?“.

.......................

Вие, хората, непрекъснато се вайкате за свободната воля и за пропилените възможности: „Ах, ако можех да върна времето назад...“. – Той замълча за миг и после направи рязък завой към повода на днешната ни „среща“. – Както и да е. Ти получи правото и шанса да избираш. Кой е щастливецът?
Гневът ми стихна още преди да се разгори. Аз бях само пешка в Неговата игра. Но не в обичайния смисъл на думата, защото ходовете ми не се определяха от Него. Напротив. Цялата свобода на волята, цялата свобода на избора беше в моите ръце. Никой не ме принуждаваше за каквото и да било. Защо се гневях тогава?
Проклятие!

.......................

Първобитните хора са се чувствали като играчка за природните стихии. Античните герои са знаели, че са играчка в ръцете на боговете. Но разширявайки познанието за себе си и за околния свят, човекът започва все повече да разчита на собствените си сили и все по-малко – на божието благоволение. Горе-долу по това време са се родили пословици като „Господ дава, но в кошара не вкарва“. Съвременният човек започва да разчита и да отдава почит единствено и само на себе си. Така е било допреди стотина години. Днес обаче вие сте напът отново да се сгромолясате до нивото на езичеството. Убедени сте, че някой, там горе, буквално ви води за носа: „Ах, от мен нищо не зависи!“. Даже ти вярваш, че си жертва на обстоятелствата. Но забележи, аз не говоря за „богове“, а за „висшата сила“ в мирозданието. Боговете, особено антропоморфните богове, са чисто човешка измислица. Една доста първобитна представа. Но така стоят нещата. От гледна точка на тази измислица, висшата сила, която намира удоволствие в това да наблюдава твоето безсмислено лутане по земята, се вписва прекрасно в представите ти за света.

.......................

Беше си създал свой собствен свят. Свят, в който той беше победител, компанията му процъфтяваше, а парите течаха като река. Но какво от това?
Несигурният домашен неутралитет прилича на тресавище – озовеш ли се в него, няма измъкване. Рядката кал те поглъща, прониква в устата, жадно бълбука до ноздрите и жвака в ушите... Пльок! Затъваш в топлата безцветна сивота на ежедневието, приятелю!
Един или два пъти Андрей прие поканата на партньорите си за традиционната мъжка баня с момичета. Но от свежите, млади и безлично нежни професионалистки му се повдигаше не по-малко, отколкото от мисълта за наближаващата старост. Не, това не беше решение. Нима животът занапред щеше да се превърне в неумолимо растяща скука и безразличие?

.......................

Всъщност той много добре знаеше – усещаше го интуитивно, с всяка своя клетка, – че това няма да бъде неангажиращ командировъчен флирт. Но все пак идеята за Дрезден си я биваше. Това щеше доста да улесни нещата.

.......................

Отлична диплома, добра работа, родители, които те подкрепят – на пръв поглед всичко им беше наред и ги очакваше чудесно бъдеще. От тях се искаше само да действат, да бъдат инициативни. Но в този момент се намеси Нейно Величество Историята. Дойдоха деветдесетте години, смутни и хаотични. И първият удар се падна на родителите на Виктор. При това удар в буквалния смисъл на думата: колата на баща му беше пометена от огромния джип на някакъв новоизлюпен богаташ.

.......................

Толкова ме беше страх! Страхувах се да не я загубя! А когато моята любима започна да ражда, мислех, че ще полудея или че няма да издържа и ще скоча през прозореца. Проклинах природата, че е измислила такъв идиотски начин за размножаване, проклинах себе си, бъдещото си дете, всичко на този свят! През пет минути се обаждах в родилния дом, а диспечерката, или както там се нарича, разпознаваше гласа ми още преди да съм заговорил. Сигурно по дишането. „Не се притеснявай, татенце – казваше тя, – раждането е дълга работа.“ Шегуваше се. Безчувствено животно!

.......................

– Не знам, Мики. Нещата не са толкова прости – сви рамене Настя. – Но за вината... не мога да се съглася с теб. Говориш така, сякаш тя е откъснала ръцете и краката му и му е извадила очите. Пък той е здрав и прав мъж! А какво прави? Излежава се на дивана и предъвква мизерното си положение: „Ах, колко съм нещастен... защо все на мен и защо всички са такива негодници!“. Пропаднал бил... Та на него му харесва да е нещастен!

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki