Gnezdoto.net
Кучешко настроение ли?

Кучешко настроение ли?

Никога не съм разбирал защо лошото настроение се нарича „кучешко настроение“, при положение че кучетата по принцип са в страхотна форма и заразяват с радостта си (освен когато хората ги малтретират).

Днес, докато се разхождах в парка, наблюдавах играта на едно куче. Гледах как някакъв голдън ретривър радостно върти опашка и закачливо преследва друго куче около едно дърво и си дадох сметка колко много имаме да учим от животните.

Кучето беше абсолютно концентрирано в насладата от играта. За него не съществуваше нищо друго. Това беше радост в най-чистия ѝ вид. Тогава се запитах: Защо на нас, човешките същества, които на теория сме по-еволюирали, ни е толкова трудно да изживеем тази наслада, това пълно отдаване на мига? Защо не можем да приемем, че животът е вечна игра, в която е най-добре да заложим на радостта? И стигнах до извода, че дълбоко в себе си всяко човешко същество е като това куче, което радостно върти опашка. Радостта е вкоренена в нашата същност, но ние постепенно сме започнали да я губим.

Един експерт по смехотерапия казва: бебето се смее повече от детето, детето – повече от младежа, младежът – повече от възрастния, а възрастният – повече от стареца. По някаква странна причина, с времето ние постепенно ограничаваме радостта си, енергията и усещането си за пълнота, толкова естествени и при детето, и при кучето. Този дар, тази способност, която ни е „фабрично“ заложена, намалява с възрастта. На какво се дължи това?

Някои го отдават на „загубата на наивността“. Докато преминаваме през отделните житейски етапи, се сблъскваме с жестокостта на света, претърпяваме загуби и разочарования, товарим се с все повече задължения. И стигаме до момент, в който сме убедени, че животът не е никак забавен. Може дори да повярваме, че животът и светът са „долина на сълзите“ и че „идваме тук, за да страдаме“. Но това е просто някакво вярване.

Кучето живее в същия свят като нас, но е способно да изживява момента с радост, защото за него не съществува нищо друго. И всъщност е точно така – животното, което жизнерадостно тича по улицата, може само след миг да бъде блъснато от кола, а аз, който пиша това, може да получа инфаркт.

Някой беше казал, че животът е проблясък на съзнанието между две вечности – тази, която ни предшества, и тази, която ще дойде след нас. Въпросът е какъв искаш да бъде този проблясък в тъмата? Може да бъде слаба и трепкаща светлина, която не се осмелява да живее, или сияние, което да освети дори най-далечното кътче на Вселената. Ти решаваш.

Когато кучетата въртят опашка, с този прост жест те празнуват присъствието си в живота. Знаеш ли, че го правят само когато около тях има други кучета или хора? Различни изследвания показват, че това не се случва, когато са сами. Следователно целта им е да съобщят на останалите, че са свързани с жизнената енергия, че са готови за играта и за предизвикателството и дори – нещо по-важно – да покажат на другите, че са радостни, и да ги поканят да споделят радостта им.

Дали човешките същества правят нещо подобно на въртенето на опашка? Да, правят го. Ние изразяваме радостта си по много начини:

Когато сме радостни, ние говорим и жестикулираме. И без да си даваме сметка, извисяваме гласа си и правим по-видим невербалния си език.

Когато сме радостни, пеем, спонтанно подемаме някоя мелодия. А това е един много човешки начин за възхвала на живота. Всички знаем старата поговорка: „Който пее, зло не мисли“.

Когато сме радостни, ставаме по-активни. Движим се, спортуваме, излизаме навън, плуваме, караме колело... Така показваме на тялото си, че е живо и го насищаме с кислород. Още на древните мислители е било известно, че умът е здрав в здраво тяло, а днешната наука само го потвърждава.

Когато сме радостни, споделяме с другите. Както тъгата ни тласка към усамотение, така радостта от живота иска да бъде споделена и предадена на другите. Великодушието, съпричастността, солидарността и всички действия, които имат нещо общо с отдаването ни на другите, несъмнено са най-преките и най-красиви пътища към селенията на радостта.

Когато сме радостни, ставаме по-нежни и ласкави. Спонтанна милувка, сърдечна целувка, силна прегръдка, приятелски поглед, съучастническо намигване, искрено изречено „обичам те“ – това са прекрасни дарове, които незабавно отварят вратите към светлината на радостта.

Така че, ако искате да сте по-доволни дори от куче с две опашки, прилагайте максимата: „Да правим нещата сякаш сме, и наистина ще бъдем“.

Може би точно в този момент нямате желание да говорите, нито да споделяте, а още по-малко – да пеете, но положете усилие и го направете. Приемете го просто като един експеримент. Изберте тази опция, дори в началото да ви е трудно.

Потърсете приветливи хора, с които да поговорите, но не им разказвайте за терзанията си. Говорете им разпалено за онази книга, която е белязала живота ви, за филма, който сте гледали седем пъти, за мястото на Земята, което всеки трябва да посети, докато е жив. Ентусиазмът ви ще намери отклик в друг ентусиазъм. И тогава неочаквано, без да усетите, ще запеете песента на радостта.

Откъс от книгата "Покана за радост" на Франсеск Миралес и Алекс Ровира

Една книга отправя покана към теб – покана за радост! Покана да се върнеш към изконната си радост, за да заблести животът ти във всички багри. За да се наслаждаваш на всеки свой ден.
30 писма до центъра на душата ти... живителна глътка свеж въздух, лъч светлина, който ще разсее мрака в душата ти и ще ти даде криле да полетиш.

Една книга, която ще те подкрепя в трудни дни, ще пречисти душата ти и ще ти помогне да цениш всеки скъпоценен миг от живота си. И да го живееш с радост!

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki