Историята, която никога няма да забравя

Тогава работех предимно през нощта, а таксито ми се превръщаше в нещо като подвижна изповедалня. Пътниците се качваха, седяха зад мен в уюта на своята анонимност и ми разказваха за живота си. Срещнах хора, чийто истории ме изумяваха, караха ме да се смея или да плача. Но и неусетно ме променяха.
В една топла августовска нощ съдбата ме срещна с една жена, която никога няма да забравя. Среща, която ме разтърси до дъното на душата ми.

Беше около три часа сутринта, когато получих заявка за адрес в тихата част на града. Предположих, че трябва да прибера няколко купонджии или някой, който току-що се е скарал с половинката си. Пристигнах на адреса, почаках няколко минути и натиснах клаксона. Никой не излизаше. Поколебах се дали просто да не си тръгна, но все пак паркирах колата и слязох. Отидох до вратата и позвъних.

– Само минутка – отговори слаб треперещ гласец на възрастна жена.

Зад вратата се чуваше как някой влачи нещо по пода. След дълга пауза вратата се отвори. Пред мен стоеше дребничка жена на около деветдесет години. Беше облечена в рокля с шарки и носеше кръгла, плоска шапчица с къс воал. А до нея стоеше малък старомоден куфар.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него от години. Всички мебели бяха покрити. Нямаше часовници и картини по стените, не се виждаха сувенири, статуетки и дори съдове по рафтовете. В ъгъла имаше кашонче, пълно със снимки и изделия от стъкло.

– Ще занесете ли чантата ми до колата? – попита тя.
Занесох куфарчето до таксито, после се върнах да помогна на жената. Тя пое ръката ми и заедно закрачихме бавно по тротоара. Продължаваше отново и отново да ми благодари за моята учтивост.

– Няма за какво – отвърнах ѝ аз. – Просто се опитвам да се отнасям с пътниците си така, както бих искал да се отнасят с майка ми.

– О, ти си толкова добро момче! – отвърна тя.
Когато се качихме в таксито, жената ми даде адрес и после попита:

– Може ли да минеш през центъра?

– Това не е най-краткият път – отговорих бързо.

– Аз не бързам, момче – промълви клиентката ми, – тъй като съм на път за болницата.

Погледнах в огледалото за обратно виждане – очите ѝ проблясваха, пълни със сълзи.

– Не остана никой от семейството ми... – продължи тя с мек глас. – А докторът казва, че не ми остава много време.

Тихо се пресегнах, изключих брояча и попитах:
– По кой път искате да минем?

В следващите два часа обикаляхме из града. Тя ми показа сградата, в която някога е работила. После минахме през квартала, в който тя и съпругът ѝ са живели като младоженци. Помоли ме да спра пред склад за мебели, който преди много години е бил бална зала, и ми разказа, че там е ходила да танцува като момиче. Когато минавахме покрай някои сгради, жената ме молеше да намаля и дълго и мълчаливо гледаше в тъмнината, потънала в спомени.

Когато слънцето докосна хоризонта, тя внезапно каза:

– Уморена съм. Вече може да вървим.

Тръгнахме към болницата, а останалата част от пътуването ни премина в мълчание. Когато пристигнахме пред ниската сграда с малък парк отпред, две сестри веднага дойдоха до таксито да посрещнат моята клиентка. Явно очакваха пристигането ѝ. Докато отнасях малкото куфарче до портала, настаниха жената в инвалидна количка.

– Колко ви дължа? – попита тя, пресягайки се към чантичката си.

– Нищо не ми дължите – казах.

– Но вие си изкарвате хляба с тази работа!
Отговорих ѝ, че има и други пътници. След това, без да се замисля, се наведох и я прегърнах. Тя също ме прегърна силно.

– Благодаря ви! Вие дарихте на една възрастна жена няколко мига щастие – тихо каза тя.

Стиснах силно ръката ѝ и със свито сърце тръгнах към колата. А зад гърба ми се чу шум от затваряща се врата.
Това беше звукът от затварянето на един живот. Не взех повече пътници тази смяна. Карах безцелно и мълчаливо из града и не спирах да мисля за дребничката старица. А в главата ми се лутаха въпроси... Ами ако тази нощ беше попаднала на нервен и груб шофьор, който просто я беше закарал до болницата... или ако аз не бях позвънил на вратата ѝ?

Тогава осъзнах, че този курс беше едно от най-важните и смислени неща, които съм правил някога. Защото животът не се осмисля единствено от важни житейски събития и постижения. Животът не е само фойерверки. Понякога най-великите моменти ни заварват неподготвени и са красиво опаковани в онова, което смятаме за мъничко и незначително.

В помощта към по-слабите се крие истинската сила на човек.
Елчин Сафарли

Притчата е част от сборника "Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота"

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те съществуват и винаги са били там.
Книга, която ще зареди деня ви с енергия, ще стопли сърцето ви и ще успокои вечерта ви след дългия ден...

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.