Gnezdoto.net
Да бъдеш или да не бъдеш? Обезпокояващото или вдъхновяващо решение на Анджелина Джоли и Брад Пит за тяхната 8-годишна дъщеря

Да бъдеш или да не бъдеш? Обезпокояващото или вдъхновяващо решение на Анджелина Джоли и Брад Пит за тяхната 8-годишна дъщеря

Започвам този коментар с ясното съзнание, че вероятно ще предизвика ожесточени спорове и хапливи коментари. Въпреки това вътрешният ми импулс е твърде настойчив. Затова реших да приема риска и да му се подчиня. В историята ще стане дума за една звездна двойка и за съдбата на едно дете. Ще стане дума и за понятия като толерантност, разбиране и смелост. Или може би за криворазбран ексцентризъм и показност? Но най-добре вижте сами...

Много хора ще се запитат защо се занимавам с този въпрос. Никога не съм гледала/чела жълтите хроники. Макар че съм журналист. Според мен, в живота има далеч по-интересни неща от това кой с кого се събира/разделя/жени/развежда, кой каква кола кара, кой каква марка обувки носи, кой къде пазарува... Когато обаче става дума за постъпка, провокираща към преосмисляне на принципите ни, на разбиранията ни, на мирогледа ни, не мога да остана безучастна...

Шайла Джоли-Пит е 8-годишно момиченце и като всички други момиченца на тази възраст е изпълнена с любопитство към света и с онази сладко-горчива мъдрост, присъща на децата. Едно нещо обаче я отличава от останалите. И това не е фактът, че е родна дъщеря на Анджелина Джоли и Брад Пит. Шайла иска да бъде момче, да се облича като момче, да я третират като момче и... да я наричат Джон.

Темата влезе в дневния ред на медиите отвъд океана, след като манекенката и приятелка на семейството, Амбър Роуз, публикува в Instagram снимка на русокосата и синеока Шайла (истинско умалено копие на майка си и баща си!), от премиерата на новия филм на Анджелина, "Несломен". Детето е облечено в мъжки костюм, с момчешка прическа и небрежно-хлапашка поза с ръце в джобовете. Коментарът на Амбър е следният: "Колко великолепен е Джон Джоли-Пит? Роден в перфектното за него семейство!"

001

Медиите припомнят, че през 2008 г., когато Шайла е само на 2 години, Брад Пит споделя пред Опра Уинфри, че детето предпочита да го наричат Джон или Питър. "Заради Питър Пан", - обяснява актьорът. – "Затова и се обръщаме към нея така." Две години по-късно Анджелина Джоли разказва пред сп. "Vanity Fair" за момчешкия стил на детето. "Харесва й да се облича като момче. Иска да бъде момче. Затова подстригахме косата й. Тя се възприема като един от братята в семейството..."

002 004

Поражда се големият въпрос за ролята ни на родители – трябва ли да поощряваме децата си в техните експерименти или трябва да ги насочваме в изборите им? Трябва ли да ги оставяме сами да решат какви да бъдат, как да живеят, в какво да вярват, за какво да се борят или трябва да се опитаме да ги моделираме така, както смятаме, че ще е най-добре за тях. Може ли едно дете да направи адекватен избор за своята същност или има нужда от напътствия?

Да приемем, че има две гледни точки...

Ето я и първата: всеки човек има право на неприкосновеност на своите житейски избори. Включително и детето. Или може би най-вече детето. Защото от това дали ще растеш с увереност, дали днес ще имаш самочувствие и ясно усещане за собствената ценност и значимост, зависи в какъв човек ще се превърнеш утре. Ще имаш ли силата да държиш главата си гордо изправена, когато те връхлитат бурите на живота. Ще отстояваш ли себе си и пътищата, по които вървиш. Ще живееш ли пълноценно и осъзнато. А да не забравяме, че в случая не става дума за сексуалните измерения на личностния избор.

Тук става дума за правото да избереш своята същност, да избереш една от най-основните характеристики на своята личност.

Във време, в което можем да моделираме телата си, да клонираме животни и да живеем с изкуствени сърца (за тази научна революция ще ви разкажа съвсем скоро), нямаме ли право свободно да избираме нещо толкова важно като пола си? И ако можем, на каква възраст ни е "разрешено" да го правим? И кой го "разрешава"? Не е ли това въпрос на персонално, интимно усещане? Усещане, заложено някъде вътре, дълбоко в нас, още с появата ни на този свят?

Защото в крайна сметка ние сме тези, които ще живеем със своите избори. И колко по-свободни са те, толкова по-освободени ще се чувстваме и ние. Принудата и тласкането към общоприетите норми не е ли форма на потисничество върху нашето истинско аз? Не е ли обратната страна на щастието? Обратната страна на свободата?

Можем ли да бъде в хармония със себе си и да обичаме себе си, ако още от деца ни учат, че НЕ трябва да приемаме себе си?

Помните ли годините, когато децата, които пишеха с лявата ръка, задължително трябваше да се научат да пишат и с дясната? Сякаш имаха някакъв "бъг в системата", който упоритата учителка трябваше да отстрани. С помощта на не по-малко упоритите родители, разбира се. Променили ли сме се оттогава? Израснали ли сме? Освободили ли сме се? Смелостта да застанеш зад избора на своето дете, без значение какъв е той, без значение дали ти харесва и дали би направил същото на негово място, е положителният отговор на изброените въпроси...

Но има и друга гледна точка. Има и други въпроси. Може ли едно невръстно дете да направи адекватен избор, който ще предопредели развитието му, взаимоотношенията му с хората, бъдещето му? Къде се размива границата между играта и живота? Как да сме сигурни, че този избор е осъзнат и идва от душата на детето? Как да сме сигурни, че не е плод на погрешна интерпретация в резултат на криворазбраната свобода на информацията в днешното общество? Не съзряват ли децата ни твърде бързо? Не стават ли твърде рано част от света на "големите"? Успяваме ли да ги подготвим за термини, понятия, представи и модели на поведение, с които светът облъчва невръстните им мозъчета?

Ако ги поощряваме във всичко, каква тогава е ролята ни на родители?

Не е ли наше право и задължение да ги предпазваме от грешни решения? Или поне да се опитваме да го правим? Не трябва ли да им предадем знанията и опита си за света навън, за да им помогнем да вземат информирано решение? Какво е всъщност да си добър родител? Да изтриваш границите или да ги рисуваш?

И дали не рискуваме един ден нашият вече пораснал наследник да дойде при нас с обвинението, че сме провалили живота му, като сме позволили на едно хлапе да вземе фундаментално решение, предопределило пътя му?

Защото е нормално детето да изпитва любопитство към противоположния пол, към навиците и ежедневието му, към предимствата и недостатъците му. Нормално е да си задава въпроса: "Ами ако се бях родил/а като тях?". Нормално е да гледа с почуда дъгата и да си мисли как, ако мине под нея, ще се промени завинаги... Нормално ли е обаче да дадем зелена светлина на тези фантазии в една възраст, в която то все още не е наясно със себе си и собствените си желания?

Нима можеш да знаеш, че НЕ искаш да бъдеш такъв, какъвто си се родил, когато всъщност не знаеш какво значи това в действителност...

Къде свършва толерaнтостта и започва безотговорността ни като родители? Къде свършва делегирането на свободата и започва абдикирането от ангажираността със съдбата на децата ни? Къде свършва свободомислието и започва изкривената ексцентричност?

Вярвам, че заедно можем да намерим отговорите на тези въпроси. Помогнете ни да го направим, като споделите своето мнение в коментарите по-долу...

снимки: dailymail.co.uk и uk.eonline.com

Вижте още: Синди Крауфорд се осмели да покаже истинското тяло на жената

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki